В Унгария имаше кой да смени режима. А в България?

Коментар на Иван Ланджев:

Нека справедливата ни радост от смяната на режима в Унгария не ни отвлича от факта, че там все пак имаше кой да го смени. Хората излязоха да гласуват, защото усетиха, че има за кого. Дежурните приказки за апатията в България, макар и верни, всеки път звучат като обвинения от страна на политиците към избирателите: "Абе, ние сме си супер, ама с това разполагаме като електорат, те не искат промяна". Тук се пропуска двупосочността на целия аргумент - електоратът също с това разполага. С вас. Тоест, не разполага с нещо впечатляващо.

И доброто най-сетне зазлява

Тази двупосочност е толкова закономерна, че няма накъде. Народните представители представляват народа - включително най-лошите му черти. Особено най-лошите му черти.

Заради това вкопчването в доброто и развяването му като моден аксесоар изглежда толкова нелепо, а като почне да се приказва, дрънчи на кухо. "Ние сме добрите" не е платформа. Това трябва да го кажат хората за теб, не ти да го казваш на тях.

Не си правя никакви илюзии относно моралната чистота на Петер Мадяр. Но той е достатъчно умен да знае, че хората не искат светци, защото светците не са като хората.

Хората са читатели. Дори когато са неграмотни, те пак са читатели - просто тогава нямат свободата да си избират четивото и се оставят другите да им четат.

Като читатели ние обичаме да се припознаваме в герои грешници, които се опитват да постъпят правилно. Тяхната борба е и нашата борба, за тях викаме, искаме те да спечелят. Така усещаме, че и някаква част от нас печели.

Мадяр имаше история, която да разкаже на унгарците, имаше вълнуващ разказ, който да им продаде. А нашите дори нямат разказ. Те просто се сърдят.

Узурпация на доброто

Покрай всички други аналогии с унгарския развой не е излишно да припомним, че Петер Мадяр се отказа от партията на Орбан тъкмо след голям, общонационален скандал, свързан със сексуално насилие над деца. Защото в нормалния свят сексуалните посегателства срещу деца се приемат изключително сериозно (всъщност, колко неща могат да са по-сериозни от това?). Думите на оцелелите жертви също се приемат изключително сериозно. Не ги обвиняват автоматично, че лъжат - и то с едничката цел да злепоставят добрите.

Лошото е, че добрите продължават да не си дават сметка колко много ще им коства всичко това - и тази конкретна история, и самата узурпация на доброто, превръщането му в синоним на… тях самите, на едни точно определени хора там. Те твърде много са задобряли в изкуството да се наричат добри. И не разбират, че това не е добре.